Този текст го писах за една студентска конференция миналата година, може би ще е интересен за някои хора.


Историята на Европа изобилства от периоди характеризирани от преселения, миграции и движение на народите. Тези процеси са се случвали най-често с цел оцеляване на една или друга общност или култура. 20 век събра най-малко два миграционни периода - този след първата и втората Световни войни и този след падането на берлинската стена. И ако в първата половина на века хората емигрираха за да спасят живота си, или в търсене на по-добър такъв, далеч от мутиращите държавни системи на фашизма и комунизма, то втората вълна след "89-та беше в по-голяма степен бягство от "културата" на тоталитаризма към бляскаво изглеждащия Запад. Резултатът от пропагандната битка между двата блока стана ясен доста бързо след промените, за България той е приблизително милион и половина души, а цифрата расте непрестанно, вече в условията на уж приключилия преход. Ако може да направим някакво разделение на хората напуснали страната в първите години след промените, то едните владееха чужди езици и разчитаха на това и на професионалната си подготовка, а другите тръгнаха единствено с мечтата си за по-добър живот и готовността си да работят за да го постигнат. Зашо тези хора не останаха в България? Въпросът е по-скоро реторичен. Емиграцията от началото на 90-те беше функция на това, което се случваше преди това, тя беше зачената години по-рано и всъщност постави точната оценка на предишния режим. Този процес, донякъде описа и някои черти у българина, които за съжаление не са много приятни, защото и сега 17 години след 89-та патриотизмът се измерва само в това колко силно крещиш, когато националният отбор по футбол бие, или ЦСКА прави пробив в Евротурнирите. Но все пак съм далеч от мисълта да обвинявам тези хора в нихилизъм, тези които останаха в България са далеч по-виновни за объркания ни преход. От тук идват и причините за следващата емиграционна вълна – разочарованието от факта, че така наречените промени всъщност не промениха нещата особено много, дори недоволството в повечето хора се засили. Създаде се нещо като неписана практика, тези които са по-амбициозни и ученолюбиви да продължават средното си образование на запад. Изтърканата фраза „изтичане на мозъци” придоби реални очертания и то във време, когато уж бяхме разбрали къде са проблемите и бяхме решили, че младите трябва да остават в България. Това нещо продължава и сега. А повечето от емигриралите се връщат в родината само за ваканциите, веднъж, максимум два пъти в годината.

  Дотук нямаше как да говорим за културно взаимодействие – проблемът за емиграцията в България е резултат на културно и анти-културно Въздействие  първото  отчужбина, а второто от българската действителност. Интересното е че когато българите по света по един или друг начин успеят да се адаптират стабилно в новата среда, те се явяват основния проводник на българската култура, там където са. Това е една от положителните страни на емиграцията. Тези общности в САЩ и Европа предимно, създават до голяма степен представата на чужденците за България. Далеч от родината традициите и културата (наред с личните спомени и емоции) са нещата, които съхраняват българското самосъзнание, затова и съществуват емигрантските организации, клубове и т.н. Разбира се не можем да преувеличаваме тяхната значимост, реално погледнато, до известна степен те са затворени общности, без особено големи ресурси и ограничена възможност за влияние. Това се дължи и на факта, че помощ от България или взаимодействие почти няма. Ако имаше някаква основна програма или стратегия за развитието на културата в България, можехме и да говорим за резултатите от нея, но като че ли тук нещата се случват въпреки, а не благодарение на... И въпреки всичко примери за културен обмен има много. Новите възможности които ни дава Европейската общност са необятни. Европейският съюз работи с 25 страни-членки и 20 официални езика. Също така, той се подготвя да приеме нови страни-членки и нови езици през 2007 г. Мащабът на този многоезичен режим го прави единствен по рода си в света. Всяка една страна се отличава с културните си особености, но в среда, в която те не служат за разграничаване, а са повод за взаимодействие и опознаване. Няма как този начин на мислене да не се отрази на реалността в България, затова все пак съм оптимист. Няма смисъл да говорим за плюсовете от присъеднияването ни към ЕС, това е работа на политиците, защото все още има много хора, които гледат с недоволство към тази перспектива. България е позната като страна с богата култура и в Азия, където може би най-силните ни партньори са японците, с които развиваме все повече и икономическия аспект на отношенията ни. Но как да обясним факта, че българската опера е известна в цял свят, певческите хорове, народните танци и обичаи са признати и са повод за възхищение навсякъде, където са се представяли, а в същото време тук сме заливани от поп-фолк, а по празниците телевизиите ни предлагат безвкусна каша в лицето на Слави Трифонов или Азис и компания. Лишен от общи ценности, народът се клатушка между тези два стълба на модерното ни общество, в опит да се нарече демократичен. А известна част от хората, просто напускат тази орбита търсейки по-нормален живот. Културата и изкуството трябва да проведат новите идеи и начини на мислене, да възвърнат значението на общите ценности около, които да се обединим. И за да не звуча като на предизборен митинг, ще завърша с един цитат, отнасящ се за причините за емиграцията:

  “Там (на Запад) хората излъскват ябълката и я продават. Тук просто я изяждаме.”

Проблемът не може да е само в това, че сме много гладни.